Въздишка

Намек за есен. Людовико. Сгушена под одеялото с чаша капучино. 

Стихове-въздишки. 

Сезонна медитация.

НОЩЕН ДЪЖД

Иван Милчев

Плющи дъжда, разнищил мрака,
ридае с вятъра капчук,
врата дрънчи, свисти клонака
и всеки стон, и всеки звук
се втурва в моя дух печален –
с тъгата ми в едно се слял.
А образът ми огледален
тече по мокрите стъкла
и се криви, и се размива,
и сякаш сам на тоя свят
с дъжда нанякъде отива –
към някакъв библейски ад –
разкъсан, разглобен на части.
Знам, трябва пак да се сглобя,
но чезнат цялости, контрасти
и все не пасват по ръба.
И си припомням с умиление
как монолитно бях излян.
Сега отломки разпилени
текат по мокрите стъкла…
И все така ли тук ще чакам
да светне пак, да дойде ден?
Плющи дъжда, не се наплакал,
бушува парка разярен,
а аз в страха си непонятен
се виждам свършил – ням и сам.

Почука ли се на вратата?
Бълнувам може би. Не знам…