Тези стихове се връщат при мен за трети път. Изглежда са се татуирали в сърцето ми, както звездата на кръстта ми, която изгря там навръх July morning миналата година.
Попаднаха ми преди шест години, когато държах National Geographic в ръцете си и имах вид на дете, което е получило скъп и дълго жадуван подарък, като камъче от далечна земя, приютено в топлата длан на пътешественик.
Вторият път беше миналата година, когато някакси си спомних за тях и ги пратих на любимата си група като предложение за текст на песен. Е, не отговориха. Или не са достигнали правилния човек, или не са ги оценили. Затова пък аз ги оцених. Третият път беше вчера, когато изневиделица отново нахлуха в мислите ми. Без да питат. И аз не попитах защо, а просто ги споделих с още някой. Сега го правя и тук.
Това, което прави тези стихове специални е, че те не са написани от талантлив драскач, който чака The inspiration, за да напомни на нелепия свят за себе си.
Не са написани от блогър, който търси затвърждение на собствените си лирически умения и мнима оригиналност чрез празнословията на виртуалната аристокрация.
Авторът знае много повече от теб и мен за болката от отхвърлянето на околния свят, за чувството на безпомощност, когато искаш да изкрещиш, а от гърдите ти излиза само стон. Точно както насън се будиш облян от пот и с блуждаещ в тъмното поглед, за да се спасиш в реалността.
За Тито Мукхопадхиай това Е реалността. Той няма накъде да бяга, освен към себе си. Единствения начин да спре ежедневната жестока офанзива на хаотични мисли, е да се върти около оста си. Като Земята, която последните години също ускори скоростта си на въртене, за да може да се справи с драматичния скок на индекса на простотията и овцедушието на братята планетяни. Въртележката се върти все по-бързо и изхвърля тези, които не са подготвени за по-високата честота.
Диагнозата на Тито е аутизъм...а каква е нашата диагноза?
In a place called Somewhere
There lived happiness
Somewhere was a place of Paradise
But one day from Nowhere
Came Sorrow to the place called Somewhere
Happiness asked Sorrow to leave
The place called Somewhere
Sorrow went back to Nowhere
And then occupied the hearts of people
Who are kind and compassionate
As they never refused anybody a place to stay
So if you feel the pain
Which a person who has lost his mind bears
If your heart aches when you see a tear in someone's eyes
If you are ready to accept such a person and help him
You can be sure
That you have sheltered Sorrow in your heart.
Няма коментари :
Публикуване на коментар