Janthina Janthina

Водната повърхност потрепваше едва забележимо от нежния дъх на езерния бриз, който галеше лицето й. Почувства топлата ръка, която я държеше и се загледа в полюшващите се стръкове свежа трева. 

   - Няма да дойде. Никога няма да дойде, ако продължаваш да го чакаш. Това е една огромна лъжа - каза той замислено.

   - Това не е вярно... Ще дойде, идвал е и преди... Ти дойде!

  - А какво мислиш, че съм аз?
Аз съм ти, не разбираш ли? - бадемовите му очи я стрелнаха предизвикателно. - Не разбираш ли, че през целия си живот ние работим толкова много, за да си купим щастие, молим се толкова отчаяно, за да прогледнем за истината, чакаме толкова търпеливо учителя. "Когато ученикът е готов, ще дойде и учителя." Това е пълна глупост. Щастието е в теб, истината си ти, а учителя никога няма да дойде, защото никога не е съществувал някъде извън теб. Ти Си учителя. "И пътя, и истината, и живота." Не някой друг, не външен източник, който да ти свърши работата и на който да благодариш, да отдаваш почит, да проклинаш, да прехвърляш отговорността за собствения си живот.

Тя се изтегна на гумения сал и напълни шепите си с вода, която избяга между пръстите й. Тя разбра, че нищо в този миг и в тази реалност не може да притежава и е ненужно да се вкопчва в каквото и да е, защото това просто щеше да е поредната илюзия. Осъзна, че самата тя не принадлежи на никого, и също както водата един ден щеше да се върне у дома. Дори да я поставят в кожен мях, кристална чаша или златен бокал, тя просто щеше да приеме формата и да се адаптира към новия си дом, но нейната същност щеше търпеливо да разяжда отвътре, за да си пробие път към себе си. Разбира се, че винаги имаше избор. Но в крайна сметка, тя винаги щеше да избира точно това, независимо кога и къде.

   - Обичам те, скачени мой съд!  - прошепна тя, а той се усмихна.

Тръгнаха боси по брега и събраха най-невероятните седефено-лилави рапани.

Бегло доловиха нежна музика, която се усилваше.

* * *

Напипа досадното парче електромагнитен боклук, което бързо заличи езерния бриз с грубото си цвилене. Обърна се към другия чифт сънени очи:

   - Мислиш ли, че Айнщайн е бил прав?

   - Ъ...?

  - Ако Е = mc2, как е възможна любовта, след като тя няма маса? А нейната енергия със сигурност е по-голяма от тази на кораб. Всъщност, именно недостиг в любовта е довел до потъването на Титаник...

   - Ще обсъдим това на следващата разходка за седефено-лилави рапани...