Звезден прах

Заслуша се в писъка на морето. Залезът се процеждаше параноично, потъвайки в хоризонта като отчаян пясък в стъкленица. Всяко нещо, откъснато от корена си, се превръща в бездиханна материя, колкото и да му натрапваш (не)съвършенството на новия му дом. Дори и пясъкът.

Не обичаше нощта. Страхуваше се от нея, а тази вечер нейните мисли отекваха особено отчетливо, удряха се в привидно спокойната водна повърхност и се връщаха обратно като бумеранг. Водата отразява всичко. Стана й тъжно за това, което причинява на морето. А то винаги й даваше спокойствие. Беше гадно да си го изкарва на него.

Загледа се в огнения хоризонт. Всичко, в което беше вярвала и бе градила с такъв плам, беше рухнало като пясъчен дворец. Чувстваше се празна, без емоция и наистина не знаеше накъде да поеме.

Чувстваше се измамена от собственото си аз, онова лукаво, манипулативно и егоистично люспесто джудже с ехидна усмивка, което поддържаше с години романтични представи за началото на Всичко. Обезумяла, тогава тя го стъпка, изплю се върху му, разчлени го, а то изгоря в собствения си блатист огън. И това, което видя сгушено в тъмния ъгъл, анорексично и с уплашен поглед, бе най-прекрасното нещо. Тя позна тези очи, знаеше на какво са способни. Хвана го за ръка и го отведе в къщи. Там, където му беше мястото. Толкова дълго време беше откъснато от дома си, че бе забравило от къде идва. Но си оставаше Носител на Диханието.

~~~   ~~~  ~~~ 

Огледа се. След като бе направила дисекция на страховете си, те вече не й изглеждаха толкова могъщи. Всъщност сега й приличаха повече на звездна пепел. Пое голяма глътка въздух и издиша с всички сили. Непотребният звезден прах се издигна към звездите - там, където му беше мястото.

Всяко нещо си има своето място във Вселената. И никоя истина не идва непоискана.

Въпрос на избор.