3/4

Тези думи не са мои, те са на един много близък на сърцето ми човек, чиито мислебродения ме изпълват с истинска радост. Надявам се да вдъхновят и други сърца, освен моето. Предавам нататък.  

Онази нощ... изолирах се за пореден път от света, но този път сякаш не написах нищо лошо за него. Сякаш едно чуждо присъствие го правеше по-приемлив, сякаш разгарът на цялата човешка лудост и ненавист тлееше в някой забавен ъгъл на кръглата ни планета. Луната също беше там. Само тя напомняше, че онова далечно нещо - времето, всъщност тече.

 

Долавях някаква близост на стари приятели да се прокрадва между думите, които рисуваха хаотичния ни разговор. Уплаши ме. Всяка приближена, докосната мечта потъва в утайката на реалността. Всеки изживян сън прави контурите му ясни, педантично повторени с химикалката на ясното съзнание, прави ги скучни. Не исках реалната близост да ме превърне от нещо далечно, мъждукащо в мистерия по подобие на звездите, в просто поредната отворена книга с корици на момче. Нощта ни притискаше във вътрешния джоб на черното си сако, а пустотата наоколо ни превръщаше в център на всичко. Или поне на мен така ми се струваше.

Задавен от чувствата си и отправих предложение да я прегърна сякаш съм на бизнес среща. Отказ! Фирмата ми отиде назад с милиони. Почувствах се като изпусната запетайка на очевидно място. Междувременно някой продължаваше да натиква Луната зад дърветата, а сърцето ми капитулира. Омръзна му да не го слушам. Щом онова мазното, сивото, дето се е наместило в черепната кухина, ще продължава да си бълва евтините думички, да се оправям без сърце.. То Спря. Прегърнах я. В мечтата не беше толкова топла. Или може би аз не бях толкова студен? Подаряваше ми топлината на тялото си. Или може би аз я крадях? Само ако съзнаваше, че правеше същото и с душата ми.

Оказах се напълно прав. Не беше от онези, които изрязват момичето от билборда и с плюнка го лепват пред лицето си. Вместо това обясняваше, че е виновна за всичко, свиваше мъничките си ръце и ги прибираше в ръкавите. Опитваше се да ме убеди, че е момче, колкото и да не и се получаваше. Намираше непознатите хора в 2 часа през нощта за по-безопасни от калинки, разправяйки ми за неподправения си  ужас от хлебарки с размерите на стотинка, смачкана от трамвай.

Върховете на дърветата срещу нас вече болезнено пронизваха Луната. Времето ми с нея се стичаше като сълза от радост. Сълза, която рязко завива по релефа на скулата за да избегне устните. Може би не искаше да им отдава от соления си вкус. Може би предпочиташе да капне от върха на брадичката, сливайки се с росата. Устните ми изсъхнаха в знак на протест, а на дърветата отсреща продължаваше да не им пука. Те пък са криви. Тя пък е виновна. Виновна за тях, за мен, за земетресението в Япония. Може би е от онези пеперуди, които с размах на крилата си в северното полукълбо, предизвикват торнадо в южното.

Погледнах в очите и не повече от 4 пъти. С общо времетраене...секунда? Тя дали разбираше какво означава това? Дали знаеше, че най-сигурният белег, за нечия обич е това, че никога не те докосва? А ако те докосва, то докосва всичко с изключение на погледа ти. Защото същият не иска да пропада там. Вероятно от малък има страх от тъмното. Тъмното в нечия стая, тъмното в нечии очи. А сега за него други очи не съществуваха, освен тези, в които отказваше да се удави. Всички бяха само избледнели или оцветени версии на нейните. Изведнъж, без дори да премине на нов ред, каза: "Хайде да си ходим", сложи "Край". Също толкова внезапно, колкото го казвам и аз сега. Само, че на нея и бе далеч по-лесно. Качи се в таксито заедно с 3/4-ти от мен. Останалата 1/4 - някаква обвивка, се прибра вкъщи, събуди съквартиранта си, легна и спря да съществува. Питаше се къде е душата, чувствата, емоциите, сълзите, усмивката и кой ги взе без да попита? Това е същата 1/4, която сега ще напише "Край", докато останалата част се е сгушила на пода до нейното легло и я чака да заспи за да може да я целуне. Поне веднъж. За съвсем малко.