Ненадейно се озова пред Виолетовата къща, в чиито прозорци се оглеждаше Новото слънце. Във въздуха се носеше аромат на нежни горски цветя, песен на славей и свиден спомен от стария скрин.
В една от стаите намери пожълтели тетрадки.
Записки на военноморски полковник от 1983 г. Като съдържание бяха скучни, но на допир любопитни. Върна се назад, до времето когато съзря датата на собственото си раждане. Отвори една червена стара папка и се ококори. Вътре се бе сгушило едно-единствено нещо - календарче от 84-та със славейче.
Душата й за миг се сля с цялата тази стара празна прашна стая.
И я изпълни.
Имаше още изненади. Самотна недочетена книга. Изоставена в очакване да бъде преоткрита някой ден. Отвори напосоки и се зачете.
Това беше най-красивото нещо, което се запечата в сърцето й онзи ден.
"И от вълнение обзета,
не в песента се вслушва тя.
Седи и чака тя сърцето
да стихне и смири кръвта,
да се отлей руменината,
да не трепери тъй ръката.
Но бузата гори, пламти,
сърцето лудо бий, тупти.
Тъй трепка бедна пеперуда
и бие шарени крила
на палавник в ръката зла;
тъй тръпне зайче след пробуда
и скрито в житото замре,
щом в храстите ловец съзре.
Съвзе се най-подир Татяна
и тръгна. Но едва възви
и спря, на място прикована:
Евгений там се появи.
Като видение пред нея
стои на пустата алея
със блеснал поглед. Тя замря
тъй, сякаш в огън изгоря.
Но за внезапната им среща
другари, сила нямам аз
да ви разкажа в този час.
Умора някаква усещам,
почивка иска мойта гръд,
пък ще довърша други път…"
"Евгений Онегин", Александър Пушкин
Няма коментари :
Публикуване на коментар