Танцувах усмихната всред слънчева поляна. Вдишвах телесните аромати на чудните флорни същества, а те издишваха с всички сили цветен прах върху ми. Като конфети. Все едно празнувах най-хубавия си рожден ден. Ядях сметанов сладолед, въпреки че любим ми е шоколадовия. Небето тогава беше прекрасно синьо - единственото, което се вписва по необикновен начин с жълтото на слънцето и със зеленото на дърветата.
Отворих очи и видях, че небето плачеше. Заедно с другата ми половина, която не искаше да се събужда.
Дъгата става видима само след дъжд. Поне така казват. През останалото време си е там, като луната, само очите ти не са свикнали да виждат в светлото. Странно, нали.
Няма коментари :
Публикуване на коментар