Изкачваше се с поглед устремен към синкавия етер, замаяна от хипервентилация, а снежинките се състезаваха да се разтопят в очите й и да се превърнат в сълза. Сълзите й бяха пресъхнали отдавна и тя трупаше призрачните им стонове в старо сандъче със стоманен обков. Примижа и се опита да обхване с привидно безмълвните си очи леденото могъщество, което се бе разкрило пред нея. Не можеше да разбере къде започва и къде свършва. Обичаше предизвикателствата. Разбира се, че щеше да разбере скоро тайната му, както и мистериозното привличане, което усещаше най-осезаемо на сън.
Сънуваше тази ледена скала от години. Започна да я търси едва преди шест месеца. Още от дете колекционираше стари карти на забравени от бога места, както и стари пожълтели снимки на местности. А понякога и на хора, ако й напомняха на нещо или на някой. Това се случваше често. Не умееше да помни имена, но беше отлична физиономистка. Имаше и фотографска памет. Обичаше да цитира изречения от скучни книги, прочетени преди години и сама се удивляваше на способността си да възпроизвежда информация, колкото и безсмислена да й се беше сторила. Запомняше в цветове, особено текстове. Можеше безупречно да възпроизведе дадена карта, само с едно-единствено прерисуване с цветни пастели.
Откакто този сън се бе появил, тя стана несигурна в способностите си. Започна да запомня само в бяло. Всичко беше бяло, ледено бяло. Издразни се, че бе изгубила контрол над нещата. Това я влудяваше. Докато един ден не започна своето търсене. Зарови се в кабинета си, отвори първите си записки. Толкова много карти на интересни места, а толкова малко време, за да ги посети и изследва. Кой е казал, че в рая климатът е субтропичен?
Край на част 1
Няма коментари :
Публикуване на коментар