Поглед навътре

Здрасти!

Знам, че си тук и искам да ти споделя нещо. Първо, много ме кефиш и ти си ми най-добрата приятелка! Не, сериозно.

Благодаря за хилядите възможности, които ми даваш всеки ден, за да изживея Себе си, въпреки че напоследък не се справям много добре с изживяването на най-приятния резултат от тях. Е, това го отдавам на вярването ми, че животът е низ от синклинали и антиклинали и неизбежно след нещо мега-райски-невероятно следва по-вероятната му противоположност. Искам да знаеш, че съм се заела да изкореня това си вярване, защото не ме кефи вече.
Ами така де, щом има начин да съм винаги в отлично разположение на духа и тялото, защо трябва да изживявам нещо по-малко от това?! Това ми звучи доста нелогично, освен ако нямам мазохистични наклонности, а съм убедена, че нямам. Поне не осъзнати такива. Освен това ми писна да "чакам" Великия момент на промяната (за вятъра да не говоря, той е постоянно разбърква бръмбарите в главата ми), писна ми външната среда да определя как ще свърши деня ми и в какво настроение ще се събуждам всяка сутрин! Заявявам, че отказвам да приема подобно съществуване, в което отвсякъде ми се натяква колко съм малка, незначителна, как нищо не може да се направи, колко скапан е светът, как няма пари и време, за да си сбъдне човек детските мечти и тем подобни безумни изказвания!

Обичам да пея. Обичам старите книги, чиито страници миришат на стари мръсни чорапи. Обичам държавните библиотеки с разпадащи се бюра и как стайната температура материализира дъха ми. Обичам да пътувам надалеч и да се връщам по-богата от преди. Най-много от всичко обичам да обичам. Ей така, за кеф. Щото си е кеф да обичаш с цялото си сърце и най-малкото нещо, например бебе-гнида.